Северна Африка /Мароко, Алжир, Тунис/, наречени страни от Магреба са толкова близко до Европа, че оказват влияние, не само с емигрантите си, но и с климата, особено с диханията на пустинята Сахара.








 
От Уарзазат се отправихме към гр. Загора през едни чукари, наподобяващи лунна повърхност и път с непрекъснати спускания и изкачвания, често засипван от пясъци. Пристигнахме вечерта, доста уморени и бързо се настанихме в малък хотел, в който комарите и хлебарките си уреждаха любовни срещи, но това не ни смути, нито нас, нито тях. Борба за живот. На другия ден "отпочинали" се отправихме към последната цел - гр. Тагунит, в който се пазят стари ръкописи, написани със златни букви върху кожи, после по черен път до първия оазис в пустинята.
 Пътувахме притихнали. Нещо странно се случваше в пространството. Горещината ставаше непоносима.. Пред нас с невероятна скорост се предвижваха черни облаци. И изведнъж, като от огромна фуния, започна да се изсипва фин пустинен пясък. Пътят загуби своите очертания, земята и небето се сляха в едно, пясъкът проникваше в колата. Задушавахме се и съпругът ми спря. Поставихме кърпи на лицето си и с полуотворени очи наблюдавахме въртящият се неописуем хаос. Изчакахме преминаването на пясъчната буря. Двадесетте минути ни се сториха денонощие. Така Сахара се забавляваше с нас, мигайки с посипаните си с пясък очи..../виж клипа/.
 Потеглихме отново по пътя, добил широчината на козя пътека и бавно се добрахме до града. Ето снимки от този преход.




В гр. Тагунит има указателни табели върху които е нарисувана камила и времето, за което се пътува до съответния оазис. Имаше от 5 до 55 дни. Излизането от града към пустинята е доста трудно и се пътува по черен път.  пътувахме и ние по него, за да се доберем до най-близкия оазис. Нямаше никакво движение, само навяванията от пясък напомняха за скорошната буря. И изведнъж пред нас на пътя се изпречи голяма новообразувана пясъчна дюна. Явно бяхме до тук. Нямаше песъкорини. Слязохме от колата. Невероятно. При пълно безмълвие имахме чуство за нещо свръхестествено при температура над 55 градуса.
Като че ли бяхме на друга планета, безжизнена и страшна. До оазиса не стигнахме, но направихме редица снимки, напълнихме по една торбичка с фин пустинен пясък /за спомен от преживяното/ и потеглихме обратно. Предстоеше ни тежкото изпитание при преминаване на Атласките планини в подножието на връх Тубкал/4165 м./ по посока Маракеш. Това беше път, който уморява , не само водача на колата, но и пътниците. Светлините на Маракеш ни накараха да въздихнем с облекчение. Това пътешествие отиваше към своя край, пътешествие , което никога не бихме повторили.
Ако натиснете върху стрелката по-долу, ще можете да видите клип за част от това пътуване.Музикалният съпровод е на известния кюстендилски изпълнител на устна хармоника Никола Стамболийски. Приятна разходка.


А ако желаете да обогатите  своите познания за Мароко и Тунис и по-подробно третиране на пътуването до Сахара, то посетете сайта на съпруга ми:
http://zlatko6666.blog.bg/

Ето и три интересни клипа за гр. Сафи, кацнал на брега на Атлантически океан и в който град живях 4 години. Кликнете върху съответната стрелка и вижте клипа.