Тук се връщам отново на пустинята Сахара, цитирайки части  от постинга на съпруга ми. Вярвам, че ще ви бъде интересно.
                                           Арабите наричат Сахара "Бахар бела  ма", което означава море без вода, свързано с нещо романтично, загадъчно и неизследвано, което пази ревниво многобройните си тайни. Защо тези някога цветущи райони са се превърнали в пясъци, негодни за живот, дали това не е потъналата Атлантида, защо завоеватели и пътешественици, изследователи и авантюристи, преодолявайки огромни трудности, са рискували живота си, за да отидат в Сахара? С цената на всичко човекът е искал да стъпи още един път по пътищата на древните кервани. Движещите се дюни засипвали тези пътища, унищожавайки всичко живо. В някои особено горещи райони на пустинята човекът, лишен от вода, умира след няколко часа, погребан от природата под  движещите се дюни. Пътуваниятя на юг през летните месеци без особена необходимост са забранени  поради голямата горещина и пясъчните бури. Без камилите Сахара не съществува.След като камилата изпие наведнъж 120 до 150 литра вода, може да се движи 6 дни непрекъснато, като изминава дневно по 60-70 км., а може и да не яде 7-8 дни.Тревата алфа напълно удовлетворява  глада и. Кожата на камилата  притежава около 20 различни оттенъка. Не случайно в арабската поезия камилата се сравнява с любимата жена. Според една поговорка"Камилата яде бодли, а носи злато."От нея се използва всичко, даже и урината в местната козметика.  В следващите редове ще прочетете за едно наше пътуване до мароканската част на пустинята Сахара и трепетите, които изживяхме при това пътуване.                                                                                     Пътувахме  притихнали. Някакви странни вибрации се носеха в пространството. Температурата бързо се повишаваше. Далече в синьото небе се издигаха огромни черни облаци. Дърветата и храстите ни гледаха застрашително, а надвисналите над пътя сивокафяви каменни блокове се явяваха естествен декор на спускащия се към пустинята планински масив.   И изведнъж всичко наоколо потъмня. Вятърът се усили и от почернелите облаци като от огромна фуния започна да се изсипва фин пустинен пясък. Пътят загуби своите очертания, земята и небето се сляха в едно. Въпреки уплътненията на колата, пясъкът проникваше отвсякъде. Задушавахме се. Температурата на колата беше в червения участък. Спряхме. Поставихме кърпи на лицата си. Всичко се въртеше в някакъв неописуем хаос. А бяхме само на  20-30 км. от един от предпустинните градове- Тагунт. И сега си спомням този вечно покрит с пясъци град, известен със сбирката си от стари арабски ръкописи върху кожени листове ,написани със златни букви. Пясъчната буря /сироко/ продължаваше. Седяхме и мълчахме ужасени, а двадесетте изминали минути ни се сториха денонощие. После потеглихме маскирани отново по пътя, придобил широчината на козя пътека. Заедно с пясъка започнаха да прехвърчат и сиво-кафяви дъждовни капки, а настъпващият вечерен мрак се сля с бушуващата буря. Светлините на фаровете се губеха като в гъста мъгла. Колко ли пъти спирахме и потегляхме!... Така най-обширната пустинна област на земята, разгневена и с дъх на прегорял пясък, се забавляваше с нас. 
Северна Африка - Мароко, Алжир, Тунис, Либия- колко ли българи като нас са почувствали диханието на Сахара, която е  част от всяка една от тези красиви страни. На площ от над 7 мил.кв.км. и население арабо-бербери се е разпростряло най-голямото  пясъчно море. През деня пясъците на Сахара се нагряват до 80 градуса, а през нощта се охлаждат до 10 градуса. Не липсват и планински масиви, какъвто е масивът Ахагар в алжирската й част с най-висок връх Тахат/3003 м./ с полета от застинала лава и конуси на изгаснали вулкани. Рядко падащите дъждове не дават възможност на реките да текат повече от няколко часа, а дъжд може да не пада няколко години И все пак има прекрасни оазиси, където водата се измъква от 100-150 - метрови кладенци. Постоянни обитатели на малките оазиси са номадските племена, чиито лица са набраздени от изсушаващите пустинни ветрове шерга и сироко. В пустинята Сахара се срещат хиени, чакали, змии, хамелеони, много насекоми и паякообразни, птици, около 60 вида бозайници и гризачи, приспособили се да живеят дълго време без вода. Растителността там, където може да се развива, е предимно от многогодишни сухоустойчиви растения. Корените им са огромни и често вегитират кратко време след падането на дъждовете. Опитах плодовете на кактусите - много семки, които не се ядат и вкус на пъпеш с ананас. В пясъците можеш да настъпиш и скорпион, чието убождане води до сигурна смърт. Най-удобно време за посещение на пустинята е ранна пролет или късна есен.Тогава температурите са сравнително поносими и рисковете по-малки. И никога не трябва да се забравя водата. Въпреки опасностите, които крие, пустинята винаги е привличала не само туристи, но и специалисти, работещи в Северна Африка. Двама от тях бяха открити мъртви, пили вода от резервоара на колата си, вода, смесена с антифриз. Жаждата под огнените слънчеви лъчи е непоносима. Имах възможност да посетя няколко пъти вечно движещата се пустиня. Първата ми среща беше през Атласките планини на Мароко, прелитах я над Алжир със самолет, наслаждавах се на величието й в Тунис, докосвах я по границите й с Алжир и Либия. Ако погледнете картата на Мароко, ще ви направи впечатление интересният маршрут, който избрахме. Тръгване от гр.Сафи, където и живеехме, град, известен с производството на красиви грънчарски изделия, после по брега на Атлантическия океан  на юг през гр. Ессауира до гр.Агадир, оттам на североизток през гр.Тарудант, високите Атласки планини, град Уарзазат, после по течението на най-голямата пресъхваща река
  Дра с дължина 1000 км., гр.Загора и последния гр.Тагунт. Панорамният  път до гр. Ессауира ни караше да тръпнем от възхищение, а корковите и кедрови гори  ни напомняха, че градът се слави с красиво изработени предмети от от корените на кедъра и туята, които в съчетание с бялото лимоново дърво добиват типичен ориенталски вид. Ессауира е град на дървото, среброто и кожите. Тесните каменни улички, преплетени една в друга и десетките магазинчета и работилнички в центъра на града неволно те задължават да купиш нещо. Понякога се питам колко ли време ще е необходимо и на нашите продавачи, за да постигнат съвършенството на арабския търговец? Той ти сваля цялата стока от рафтовете, поднася ти чаша кафе и на изпроводяк ти пожелава приятно пътуване, дори и да не си купил нищо от него. А гр. Ессауира / Ас  Суайра/  е наистина красив и привличащ  хиляди туристи от цял свят. Малко след града, по пътя за Агадир , се виждат десетки маслинопреработващи "предприятия". Камила, със завързана на  очите  кърпа, обикаля цял ден, движейки огромно колело, което в съчетание с няколко допълнителни съоръжения превръща тонове маслини в зехтин. Първобитно, забавно, но необходимо.


Скъпата ел. енергия е лукс, а за арабина камилата е всичко: двигателят, вълната, месото , млякото. От курортния град Агадир, известен с десетките си хотели и красиви околности, поехме към гр.Тарудант, разположен в подножието на Висок Атлас.Малкото разстояние изминахме неусетно. Само многобройните пясъчни навявяния ни напомняха за наближаващата пустиня, а стотиците палмови  насъждения по течението на река Сус  ни подхранваха с едри и много сладки фурми. Трудно беше пътуването  през Aтласките планини от Тарудант до Уарзазат. Голите скали напомняха на типична лунна повърхност. В Уарзазат и сега работят

 българи - главно преподаватели, за които единственото хладно място е големият язовир, построен пак от българи и е недалеч от града. Непрекъснатите изкачвания и слизания  от Уарзазат до Загора те карат да се чувсваш прашинка в пространството. В гр.Загора пристигнахме вечерта.От далеч градът с нищо не напомня за своето съществуване. Липсват рекламите, осветлението, шумът. Само монотонните звуци от джамията срещу хотела, който бяхме избрали, ни напомняха, че вече сме пристигнали. Ниските едноитажни сгради/казби/, изработени от пясък и глина, създават впечатление за разрушени крепостни стени, а мизерното хотелче, в което пренощувахме, показваше, че броя на туристите в тази посока не е голям. Поради разрастване на пустинния туризъм, скоро е бил построен хотел "Реда " 4*, който по време на нашето посещение не съществуваше.

 Град Тагунт е само на 30 км. от Загора. Рано сутринта жителите му все още спяха между глинените му стени. Като по даден знак се разнесоха десетки ревове от "корабите на пустинята" -камилите, които предупреждаваха за поредното потегляне към вътрешността на Сахара. Това е единственият и най-сигурен


транспорт до оазисите, малки и недостъпни за всеки. Върху указателните знаци в Тагунт е нарисувана камила, а срещу нея е посочено населеното място и времето, за което се стига до него. Имаше от 5 до 55 дни. Излизането от градчето  към пустинята е доста трудно. На около 30 км. от града се намира оазис, до който води път, покрит с дребни камъни. Не срещнахме и не видяхме нито една кола, а пясъчните навявяния  ни създаваха допълнителни трудности. Термометърът показваше 55 градуса. Наближавахме оазиса, но новообразувала се пясъчна дюна върху пътя сложи край на по-нататъшното ни пътуване. Нямаше песъкорини. Слязохме. Ефектът от безмълвието на пустинята е феноменален. Имах чувството, че не съществувам. Потискащата неземна тишина сред  купища от пясък създава чувството за неизвестност и безвъзвратност. Има нещо свръхестествено, а ние


просто изгаряхме под парещите слънчеви лъчи. До оазиса не достигнахме, но направихме редица снимки, напълнихми по една торбичка фин пустинен пясък и потеглихме обратно. Предстоеше ни още едно изпитание- преминаване на Атласките планини в подножието на връх Тубкал/4165 м./  по посока Маракеш. Криволичещият път до Уарзазат уморява и най-опитните любители на пустинни изживявания. Преходът през Атласките планини е доста труден. Голите скали, липсата на каквато и да е растителност, неосигуреният път и дълбоките пропасти, те карат да затваряш очи. А там, горе на върха, оранжевочервената луна, огромна по размери , ни караше още по-силно да тръпнем в  очакване на големия град Маракеш. Едно пътувани с много тръпки и екстремни изживявания, които не бихме желали да повторим отново.


 Ето и два клипа за пустинята Сахара, от които и един на нашия приятел Никола Стамболийски, живял 4 години в пустинята. Негова е и музиката към клипа /свири на устна хармоника/.

Интересен пътепис и всичко ми стана ясно ,особено това ,че си е било цял късмет да не ви придружавам по време на пустинна буря където и да било!Прегръдки ,приятелче скъпо!